За умението да плуваш

От много време насам усещам, че все нещо ме залива - я горещи вълни, я неочакван дъжд, я порой от нежелани слова или най-вече - порой от задачи! 

Положението все се закърпваше. То и сега продължава да се кърпи. Но не е въпроса в уменията по шев и кройка, а в майсторството на шивачеството! И вчера достигнах до извода, че когато тръгне да те залива вълната от задачи или се научаваш да плуваш и оцеляваш, или гълташ вода и се проваляш. И се надяваш, че и в двата варианта изхода няма да е летален.

Хубаво е човек да се научи да плува в неговите си води. Сега разбирам, защо се казва "чувствам се във свои води". Ами много ясно - всичко е относително. И ако бурните априлски води на Струма са като "в мои води" то на някого тези води биха били като нещо ужасяващо и не биха припарили до тях. Ето защо тихите води за някого за бурни, а бурните - тихи! За всяка ладия си има река. 

И наистина - ако човек не съумее да изгради у себе си способността да гребе между задачите, чячрез спокойни и продължителни тренировки или пък ударни, интензивни такива, но имащи резултат - научаване, то резултатът няма да е никак близо до дори и неочаквания такъв. Очакванията са гадна работа! Но всеки ги има, нормално е.

Няма едно решение! Това установихме от Quentin Cooper. Така че колкото и да пиша неща, които за мен са верни и правилни, то винаги ще има разни люде, на които това ще им се стори непонятно. Това че трябва да си активен, а не да следваш течението. НО! В някои моменти пък е хубаво да следваш течението, а не да бъхтиш с всички сили за едното нищо. Анализ! Преценка на ситуацията. Това е нужно на първо място. Преди каквито и да било действия - Think! Мисли! И пак - мисли, но разумно. Много мислене, водело до смърт. Или поне такива легенди се носят сред царството на патките. Но пък притежателите на професорски титли от това пернато царство биха били на друго мнение. Ами много ясно! Едните мислят с главата си, а другите - знае ли патка! С клюна си може би...Те затова едни стават професори, а други проFeSorry(един вид - извинявайте за професионалното желязо) Ама нейсе

Копайте, радвайте се, усмихвайте се, само не се давете! А се научете да плувате във всякакви води. За да можете да се наслаждавате на всичко, което ви се случва, а не да мрънкяте като новородени пикльовци, дето се чудят какво първо да поискат.

Я се стягайте и с главата надолу! Така се учи. Скачаш в дълбокото и ако ти се живее - успяваш. Ако ли пък не - плуваш с рибетата по дъното. А и те ще ти се зарадват :)

Как ми се ходи на басейн. Отдавна се каня да се запиша в Техническия...ще взема да го направя.

Хайде - всяка жаба да си знае гьола!

Пътуване до границите и отвъд

Това е само за онези, които обичат да изследват, да търсят, да намират. За онези, които да си стоят в малката област на комфорт не е достатъчно, а е само място на което се връщат, за да погледнат света и да си зададат начало на следващото изживяване.

Преди около година си казах, че ще направя всичко възможно, за да стигна до границите на възможностите си. Усетих, че всъщност има много повече от това, което си мисля. Оказа се, че мога да правя и да сътворявам много от нещата, които си намислям. И така реших да видя до къде мога да стигна така. Близо година тествам, експериментирам - разширявам кръгозора си в търсене на границата. Как ще позная, че съм я намерил ли...ами ще я усетя. Хубавото на границите от този род - личните граници на възможностите, е, че могат да се разширяват без да завземаш от територията на някого. Малко странно звучи, но да. Множеството на знанията е странен тип множество, което може да принадлежи едновременно на много хора. Също така може да се разширява почти безкрайно. Което е хубаво. По този начин всеки може да стигне до границите на възможностите си и вместо да прескача на чужда територия, просто променя местоположението ѝ. Така че да се увеличи територията на собствените знания и възможности.

А колкото повече се увеличава територията на знанията и възможностите, толкова повече се увеличава и периметъра на пограничната зона с незнанията и невъзможностите. Да, съществуват толкова много знания и възможности, които не принадлежат на нашето множество от такива. Но дали са ни необходими?

Важното е, човек да продължава. Да става след като е паднал. Да прохожда отново и отново, с една единствена цел - да търси. Тук идва и спорът кое е по-важно - да търси или да намира. За мен са важни и двете. Ако намираш без да търсиш - не намираш интересни за теб неща. Ако търсиш без да намираш, това няма да продължи дълго, защото ще ти писне. Ако не търсиш и не намираш - защо по дяволите живееш? Ето защо аз търся и обичам да намирам. Като Плюшкин съм. Каквото намеря - прибирам го. Все нещо интересно има в него.

За границите...най-трудно е на границата. И човек трябва да е изключително ловък да успее да премине границите си, да се върне обратно и по спокоен начин да си добави нови територии. Не трябва да се оставя да премине и да не съумее да се върне. Само така може да се оцени случилото се. Продължавам да твърдя, че разпознаваме бялото, защото има нещо различно. Един вид чрез сравнението. Разпознаваме почивката, когато знаем какво е да се бъхтиш. Знаем какво е да спечелиш, когато изгубиш. Границите са тези, които са там, за да ни покажат какво има отвъд познатото ни нам познание. И само смелите съумяват да се възползват от това знание на непознатото...голям каламбур настана :) Но е така. За да получиш трябва да искаш да получиш. Даването е второстепенно. То не се усеща по пътя на търсенето и намирането. Даването е част от този процес на намиране. И само тези, които искат да намерят и да си вземат нещо, само те не усещат, че всъщност дават неимоверно много по пътя си.

Трябва да си непукист, за да следваш идеите си в наши дни. Да му се не знае, защо трябва да е толкова трудно...Нека. Че иначе ще сме като разглезени пишлегари - всичко на готово и нищо не оценяват. Мързеливи твари, стоящи в миниатюрната си комфортна зона и само плещещи насам натам, без желание да мръдна и на йота от мизерното си местенце, захлюпени и смачкани от собствения си мироглед, който е навсякъде около тях. С толкова малка граница между знание и незнание, че си мислят, че светът е толкова малък и няма какво толкова да му се учи и излседва, всичко им е на една ръка разстояние...заблудени създания...Направо да ги съжалиш и да им помогнеш като ги освободиш от мозъчните им мъките, които напрягат остатъчното нефункциониращо и закърняло мозъчно вещество и им дадеш свободата на безвремието...където и да е тя. Амин!

...И нека всеки да си знае границата...

За великите моменти на откриването

За един човек, занимаващ се с наука няма нищо по-хубаво от това усещане, когато си казва "Аха!". Сега разбирам какво му е било на Архимед та да тръгне да бяга гол по улиците и да вика "Еврика!"...колкото и това да е измислено само за историята :) Да откриеш лекотата на явяване на изпити. Или по-точно да преоткриеш явяването на изпити. Моментът, в който приемеш т.нар. изпит като поредната главоблъсканица(в добрия смисъл, от гледна точка на търсенето на отговор, а не на блъскането на главата). Ето този момент на олекотяване, сякаш си се напълнил с хелий и не ходиш, ами се носиш. В този момент се наслаждаваш на това, което се е случило и поглеждаш с насмешка назад. Усмихваш се на всички тези години, през които си приемал изпитите като нещо, което е срещу теб. Нещо, което е имало за цел да те сломи, ядоса и покаже колко глупав си. Това последното може и да е за добро...Но едно е ясно - изпитите са просто една дума, в която всеки влага някакъв смисъл и най-вече - влага някакво чувство, някаква нагласа. Както е казъл лорд Бейдън Пауъл - "Ако не знаеш нещо, измисли го!". Изпитите са да покажат на човек къде се намира във времето и пространството и според мен е хубаво да се приемат с отворени обятия, а не с напрежение. Второто велико откритие - наслаждаването на загубата. Не, не радостта от това, че си се провалил, а усещането, че не си направил нещо и можеш да разбереш какво е то. Това е като да ти се случи нещо странно, неразбираемо. Да присвиеш очи, да си кажеш "Хммм! Какво стана?". Като някакъв неразбираем предмет, който гледаш и изучаваш. Да искаш да разбереш неговата същност, неговото устройство. Как работи, защо реагира така...Да искаш да знеш още и още! Ето това е - забравяш, че е имало някакъв провал, някакъв спад> просто е било някаква случка и продължаваш. Но определено е трудно да го направиш. Трудно е да се изправиш след провал. Трудно е да си събереш мислите и да продължиш напред. Но пък удоволствието е огромно, когато го постигнеш. Трябва да си непукист и да се хвърлиш в бездната на обърканите си мисли, за да намериш поредното начало. И най-хубавото е, че за всеки човек тези моменти идват по различно време(ако за някои въобще идват). Няма класиране в състезанието на живота. Всеки се състезава с времето, което има, защото не знае кога ще спрат да му засичат време... Така че, да му се не знае - използвайте си времето, докато все още го имате...Както казва Наката - "Всеки който е пил вода - е умрял." ...И нека всеки да си знае сцената, на която излиза...