За някакъв период от време ми се случи да гледам два различно надъхващи филма. В единият филм, един човек разказва за силната си воля за живот независимо от всички трудности ("No arms, no legs, no worries" Nick Vuijcic), а от другата страна стои филм, в който се разказва историята на двама човека избрали точния момент, когато да умрат ("Terry Pratchett: Choosing to die"). И вдвата филма намерих изключително много смисъл, изключително много енергия и изключително много желание. Да, и двете страни имат своите доводи, имат своите слаби страни. Човек вярва в това, в което иска да вярва и защитава същата тази вяра. За него не би могло да съществува друг вариант, освен ако някой не успее да го убеди в нещо нещо различно.
Ето къде се замислям изключително много. Дали би бил скучно място, ако се правеха само нещата, които се знаеха, че трябва да са така. Дали ако аз знам, как разсъждава един човек и не му противореча, не се опитвам да го убедя в нещо, което аз знам, и така всички хора не се месят в живота на другите, защото не искат да нарушават блаженото спокойствие на хората, породено от мисълта им, че тяхната вяра е единствена, то тогава светът ще е наистина скучен и безличен. Ето защо в момента виждам как всеки се блъска в убежденията си, убежденията на другите, въпросите, знанието. Всичко, което по някакъв начин провокира въпроси, съмнения и спорове. Явно изборът е между спокоен и скучен живот и натоварен, но динамичен живот.
Лично аз до сега живеех с мисълта за спокойния и скучен живот, но след като се сблъсках с дилемата за избора за живота и смъртта се замислих и за дуализма на всичко, което ни заобикаля. Винаги има две, най-малко две страни. Не съм си играл да го изследвам този въпрос, но имам странното чувство, че ако се помъчи човек да направи разбор на всички противоречия, то би достигнал наистина и само да дуалистичния характер на споровете. Имам чувството, че винаги нещата се свеждат до две. За да просъществува един спор като такъв, НДУ е да има две мнения. Това е недоказано и напълно оспоримо...
Странни същества сме, съм. Не успях да скоча във вода една скала висока 4 метра, мисля си да се хвърля от мост висок 120 метра разчитайки и най-вече вярвайки, че животът ми ще бъде опазен от едно еластично въже. Вярата прави хората истински силни, глупаво силни понякога. Ако има нещо, което днес е вярно, то то е, че вярата е в основата на всичко. Няма нещо, което да стои над вярата. Явно това е единствената движителна сила...хм, а кое поражда вярарта? Хахахах, пораждане на дуализъм...няма да коментирам. Аз вярвам, че вярата е основното нещо, каращо хората, за други същества не смея да твърдя, да извършват така наречените геройски постъпки, пренебрегвайки много от вярванията си. Вярата изключва вярята...интересно се заформя. Явно има нещо и над вярата...
Както и да е, не ми е вечер за толкова дълбоки размисли. Пак, че стигнах до тук...доволен съм. Но какво от това? Какво трябва да направя сега? Да продължа ли да вярвам в това, което вярвам, въпреки че не е било това, което съм очаквал? Ха! Очакванията...смятам да напиша трактат за очакванията... Не мога да разчитам на това, че едно очакване не се е оказало истина, че не се е сбъднало, не е станало реалност.
Постоянно се боря с желанието за промяна и желанието да продължа с това, което имам. Реално, ако човек търси - ще намери! Но до кога да продължава да търси? Дали да го нарече търсене? Дали да не го окачестви като период на промяна? Време, в което се случва нещо, преди да започне да се случва нещо друго? До кога психически може да издържи промяната? Може ли да живее при вечно изменящи се параметри на живота? Не че животът представлява една константа..хахахах. Ясно е, че всичко се променя, но до колко? Имаме ли избор да контролираме промените или поне до някаква степен. Да, мисля, че имаме. Но можем ли да се контролираме постоянно, да сме в течение на всичко, което ни се случва и да не изпадаме в състояние на безтегловност, в което не осъзнаваме до къде сме стигнали и до колко сме се променили. Да забравим, че се следим, да ни писне да се следим...
Избираме, действаме и разбираме...
Няма формула за живота. Няма формула за ежедневието. Няма нищо сигурно. Няма как да определиш какво те очаква, а и дали някой наистина би искал това. Всичко е въпрос на възприемане - как ще реагира личността при определени условия. Как ще възприемеш промяната. Дали ще мога да вникна в промяната, да я разбера, да я осмисля и да я приема или да се опитам да я променя. Да променя промяната...това е един последователен процес, който се случва постоянно. Всяка една промяна е на база предишна такава.
И в крайна сметка какво да правя...имам избор, решавам и го правя. Решавам на база усещания, вярвания. О, да, пак вярата. Желание. Какво искам? От какво е продиктувано това желание?
Всичко води към личността. Know thyself!
...И нека всеки да се самоопознае и да си знае мястото...
