Имаше нещо за планове, (Б)бог, смях... Е, за пореден път смятам да не повярвам в това иначе така богтворено същество - Бог :)
Имам право, това, което не е забранено било разрешено казвата злите езици. Не е забранено да НЕ вярвам в този там. Хм, зашо го обърнах на религия, като исках да говоря за нещата от живота...така се казваше този блог едно време.
Така де, времето. То си минава с нас или без нас. То нас имало ли ни е веднъж - ше ни има винаги. Ето доказателството. Аз не мога да знам дали през 243г е имало човек с черна брада, около 1,90 м. Но ако е имало то аз току-що изрових спомена за него на бял свят. Не е сигурно, че някой някога след n на брой години ще се сети за този блог, но има и такава възможност. Аз смятам да вярвам в това.
Ето - оВуйчих се за пореден път. Нямам идея дали съвсен случайно сестра ми е кръстила момченцето Радослав, но аз смятам да вярвам, че има нещо общо с мен. В крайна сметка всичко се свежда до вярване и убеждение. Теорията е само сух хляб. Сух, но все пак хляб и не трябва да се пренебрегва, а да се гарнира с нещо сочно(доматен сос), така че да се задоволи човек с така приготвената гозба. Какво му трябва на човек - да е жив! Всичко останало се оправя.
Ех ако можеха повече хора да го разберат това. Или пък може би те си го знаят, но не им харесва. Смята, че нещо щом го има - трябва да се използва...без да се замислят. Оф, лудница. Яко мисъл, яко цикъл.
Всеки има цел в живота, но не всеки има целева функция. Това са още няколко бита безполезно заето място. :)
Този пост се оказа като дипломна работа - много изписано и почти нищо казано. Лошото е, че това мога да го защитя, а дипломната работа дето написах(абе и нея мога) ама не съм над тия неща...знам ли кои са тия неща и къде е това над. Що не взема да си гледам работата и да поспя малко, че утре има какво да правя. Всеки ден има какво да правя. Всеки ден трябва да се прави нещо. Всеки момент на бездействие, лежане, ако не е ползотворна почивка си е време за оня дето духа. Има едни други ситуации, в които пак е за оня дето духа, ама и те са ползотворни...до някъде.
Та! Жив и здрав да съм :) И да си действам по желаните задачки си пожелавам, а желанието все повече да бъде. Да не спирам да се радвам на това, което ми се случва и да се усмихвам на всичко и всички. Имам си хубави дни пред мен - слънчеви и облачни, но са си мои. Ако пък ги споделя с още някого - идеално. Сега ги споделям с музичката на Балканджи, Исихия, Кайно йесно слонце и СМОЛМЕН! И един папатак на десния ми бицепс бе размазан...тежка му плесница. Песница беше използваната дума в "На изток от рая"
Лека нощ и покойни съниша Ростимире, да се наспиш.
Харесва ми да мисля за себе си, как иначе да помагам на другите, ако оставям себе си на последно място. От къде да дойде този порив...
Айде, заспивам :)
Гушкам се хахахахахахах, смях в залата
...И нека всеки знае себе си...
вторник, 12 юли 2011 г.
четвъртък, 16 юни 2011 г.
...to live is to die...
За някакъв период от време ми се случи да гледам два различно надъхващи филма. В единият филм, един човек разказва за силната си воля за живот независимо от всички трудности ("No arms, no legs, no worries" Nick Vuijcic), а от другата страна стои филм, в който се разказва историята на двама човека избрали точния момент, когато да умрат ("Terry Pratchett: Choosing to die"). И вдвата филма намерих изключително много смисъл, изключително много енергия и изключително много желание. Да, и двете страни имат своите доводи, имат своите слаби страни. Човек вярва в това, в което иска да вярва и защитава същата тази вяра. За него не би могло да съществува друг вариант, освен ако някой не успее да го убеди в нещо нещо различно.
Ето къде се замислям изключително много. Дали би бил скучно място, ако се правеха само нещата, които се знаеха, че трябва да са така. Дали ако аз знам, как разсъждава един човек и не му противореча, не се опитвам да го убедя в нещо, което аз знам, и така всички хора не се месят в живота на другите, защото не искат да нарушават блаженото спокойствие на хората, породено от мисълта им, че тяхната вяра е единствена, то тогава светът ще е наистина скучен и безличен. Ето защо в момента виждам как всеки се блъска в убежденията си, убежденията на другите, въпросите, знанието. Всичко, което по някакъв начин провокира въпроси, съмнения и спорове. Явно изборът е между спокоен и скучен живот и натоварен, но динамичен живот.
Лично аз до сега живеех с мисълта за спокойния и скучен живот, но след като се сблъсках с дилемата за избора за живота и смъртта се замислих и за дуализма на всичко, което ни заобикаля. Винаги има две, най-малко две страни. Не съм си играл да го изследвам този въпрос, но имам странното чувство, че ако се помъчи човек да направи разбор на всички противоречия, то би достигнал наистина и само да дуалистичния характер на споровете. Имам чувството, че винаги нещата се свеждат до две. За да просъществува един спор като такъв, НДУ е да има две мнения. Това е недоказано и напълно оспоримо...
Странни същества сме, съм. Не успях да скоча във вода една скала висока 4 метра, мисля си да се хвърля от мост висок 120 метра разчитайки и най-вече вярвайки, че животът ми ще бъде опазен от едно еластично въже. Вярата прави хората истински силни, глупаво силни понякога. Ако има нещо, което днес е вярно, то то е, че вярата е в основата на всичко. Няма нещо, което да стои над вярата. Явно това е единствената движителна сила...хм, а кое поражда вярарта? Хахахах, пораждане на дуализъм...няма да коментирам. Аз вярвам, че вярата е основното нещо, каращо хората, за други същества не смея да твърдя, да извършват така наречените геройски постъпки, пренебрегвайки много от вярванията си. Вярата изключва вярята...интересно се заформя. Явно има нещо и над вярата...
Както и да е, не ми е вечер за толкова дълбоки размисли. Пак, че стигнах до тук...доволен съм. Но какво от това? Какво трябва да направя сега? Да продължа ли да вярвам в това, което вярвам, въпреки че не е било това, което съм очаквал? Ха! Очакванията...смятам да напиша трактат за очакванията... Не мога да разчитам на това, че едно очакване не се е оказало истина, че не се е сбъднало, не е станало реалност.
Постоянно се боря с желанието за промяна и желанието да продължа с това, което имам. Реално, ако човек търси - ще намери! Но до кога да продължава да търси? Дали да го нарече търсене? Дали да не го окачестви като период на промяна? Време, в което се случва нещо, преди да започне да се случва нещо друго? До кога психически може да издържи промяната? Може ли да живее при вечно изменящи се параметри на живота? Не че животът представлява една константа..хахахах. Ясно е, че всичко се променя, но до колко? Имаме ли избор да контролираме промените или поне до някаква степен. Да, мисля, че имаме. Но можем ли да се контролираме постоянно, да сме в течение на всичко, което ни се случва и да не изпадаме в състояние на безтегловност, в което не осъзнаваме до къде сме стигнали и до колко сме се променили. Да забравим, че се следим, да ни писне да се следим...
Избираме, действаме и разбираме...
Няма формула за живота. Няма формула за ежедневието. Няма нищо сигурно. Няма как да определиш какво те очаква, а и дали някой наистина би искал това. Всичко е въпрос на възприемане - как ще реагира личността при определени условия. Как ще възприемеш промяната. Дали ще мога да вникна в промяната, да я разбера, да я осмисля и да я приема или да се опитам да я променя. Да променя промяната...това е един последователен процес, който се случва постоянно. Всяка една промяна е на база предишна такава.
И в крайна сметка какво да правя...имам избор, решавам и го правя. Решавам на база усещания, вярвания. О, да, пак вярата. Желание. Какво искам? От какво е продиктувано това желание?
Всичко води към личността. Know thyself!
...И нека всеки да се самоопознае и да си знае мястото...
Ето къде се замислям изключително много. Дали би бил скучно място, ако се правеха само нещата, които се знаеха, че трябва да са така. Дали ако аз знам, как разсъждава един човек и не му противореча, не се опитвам да го убедя в нещо, което аз знам, и така всички хора не се месят в живота на другите, защото не искат да нарушават блаженото спокойствие на хората, породено от мисълта им, че тяхната вяра е единствена, то тогава светът ще е наистина скучен и безличен. Ето защо в момента виждам как всеки се блъска в убежденията си, убежденията на другите, въпросите, знанието. Всичко, което по някакъв начин провокира въпроси, съмнения и спорове. Явно изборът е между спокоен и скучен живот и натоварен, но динамичен живот.
Лично аз до сега живеех с мисълта за спокойния и скучен живот, но след като се сблъсках с дилемата за избора за живота и смъртта се замислих и за дуализма на всичко, което ни заобикаля. Винаги има две, най-малко две страни. Не съм си играл да го изследвам този въпрос, но имам странното чувство, че ако се помъчи човек да направи разбор на всички противоречия, то би достигнал наистина и само да дуалистичния характер на споровете. Имам чувството, че винаги нещата се свеждат до две. За да просъществува един спор като такъв, НДУ е да има две мнения. Това е недоказано и напълно оспоримо...
Странни същества сме, съм. Не успях да скоча във вода една скала висока 4 метра, мисля си да се хвърля от мост висок 120 метра разчитайки и най-вече вярвайки, че животът ми ще бъде опазен от едно еластично въже. Вярата прави хората истински силни, глупаво силни понякога. Ако има нещо, което днес е вярно, то то е, че вярата е в основата на всичко. Няма нещо, което да стои над вярата. Явно това е единствената движителна сила...хм, а кое поражда вярарта? Хахахах, пораждане на дуализъм...няма да коментирам. Аз вярвам, че вярата е основното нещо, каращо хората, за други същества не смея да твърдя, да извършват така наречените геройски постъпки, пренебрегвайки много от вярванията си. Вярата изключва вярята...интересно се заформя. Явно има нещо и над вярата...
Както и да е, не ми е вечер за толкова дълбоки размисли. Пак, че стигнах до тук...доволен съм. Но какво от това? Какво трябва да направя сега? Да продължа ли да вярвам в това, което вярвам, въпреки че не е било това, което съм очаквал? Ха! Очакванията...смятам да напиша трактат за очакванията... Не мога да разчитам на това, че едно очакване не се е оказало истина, че не се е сбъднало, не е станало реалност.
Постоянно се боря с желанието за промяна и желанието да продължа с това, което имам. Реално, ако човек търси - ще намери! Но до кога да продължава да търси? Дали да го нарече търсене? Дали да не го окачестви като период на промяна? Време, в което се случва нещо, преди да започне да се случва нещо друго? До кога психически може да издържи промяната? Може ли да живее при вечно изменящи се параметри на живота? Не че животът представлява една константа..хахахах. Ясно е, че всичко се променя, но до колко? Имаме ли избор да контролираме промените или поне до някаква степен. Да, мисля, че имаме. Но можем ли да се контролираме постоянно, да сме в течение на всичко, което ни се случва и да не изпадаме в състояние на безтегловност, в което не осъзнаваме до къде сме стигнали и до колко сме се променили. Да забравим, че се следим, да ни писне да се следим...
Избираме, действаме и разбираме...
Няма формула за живота. Няма формула за ежедневието. Няма нищо сигурно. Няма как да определиш какво те очаква, а и дали някой наистина би искал това. Всичко е въпрос на възприемане - как ще реагира личността при определени условия. Как ще възприемеш промяната. Дали ще мога да вникна в промяната, да я разбера, да я осмисля и да я приема или да се опитам да я променя. Да променя промяната...това е един последователен процес, който се случва постоянно. Всяка една промяна е на база предишна такава.
И в крайна сметка какво да правя...имам избор, решавам и го правя. Решавам на база усещания, вярвания. О, да, пак вярата. Желание. Какво искам? От какво е продиктувано това желание?
Всичко води към личността. Know thyself!
...И нека всеки да се самоопознае и да си знае мястото...
четвъртък, 12 май 2011 г.
Всички сме пътници...
Така е! Всеки пътува за някъде, размиват се хората, гонят се и все не им харесва където са. Подобна е идеята на Малкият принц. Но в крайна сметка всички отиват на едно място. Това е спорен въпрос, защото няма кой да го докаже. Но въпреки това можем да си представяме къде е това място и какво представлява.
Още един мой много близък човек е пристигнал там...и за пореден път се убеждавам, че всички действия стават така, както трябва, а не така, както искаме. Идеята е да искаме това, което трябва да стане и ще сме доволни. След много години на неактивно търсене, се срещнах с Дядо Младен преди година и имахме една красива среща, дори и била тя за малко. времето е относително - винаги го измерваме спрямо действията, които вършим. Ту времето лети, ту пък ни се струва, че въобще не минава - възрастните хора са странни. И вчера разбрах, че сме били едни от последните хора, срещнали се с Дядо Младен... Радвам се, че така се е получило и след много години успях да го видя. Пълната луна не беше достатъчна, но сега само тя остана. Това е обвързването ми е Дядо Младен - винаги е си спомням за него, когато видя пълната луна!
За съжаление напоследък започнах да губя много ценни хора в моя живот. Гледам да не обръщам внимание, но разумът е нещо, което не позволява на човек да пренебрегва фактите. За радост мисълта е много гъвкава и е деформируема. Като по този начин човек би могъл да се напасва според ситуацията така, че да се чувства добре...трудно, но не и неизпълнимо!
От тук натаък каквото и да стане - ще е това, което трябва...останалото е мрак :) ONLY THE BRAVE
...И нека всеки да си знае мястото...
Още един мой много близък човек е пристигнал там...и за пореден път се убеждавам, че всички действия стават така, както трябва, а не така, както искаме. Идеята е да искаме това, което трябва да стане и ще сме доволни. След много години на неактивно търсене, се срещнах с Дядо Младен преди година и имахме една красива среща, дори и била тя за малко. времето е относително - винаги го измерваме спрямо действията, които вършим. Ту времето лети, ту пък ни се струва, че въобще не минава - възрастните хора са странни. И вчера разбрах, че сме били едни от последните хора, срещнали се с Дядо Младен... Радвам се, че така се е получило и след много години успях да го видя. Пълната луна не беше достатъчна, но сега само тя остана. Това е обвързването ми е Дядо Младен - винаги е си спомням за него, когато видя пълната луна!
За съжаление напоследък започнах да губя много ценни хора в моя живот. Гледам да не обръщам внимание, но разумът е нещо, което не позволява на човек да пренебрегва фактите. За радост мисълта е много гъвкава и е деформируема. Като по този начин човек би могъл да се напасва според ситуацията така, че да се чувства добре...трудно, но не и неизпълнимо!
От тук натаък каквото и да стане - ще е това, което трябва...останалото е мрак :) ONLY THE BRAVE
...И нека всеки да си знае мястото...
понеделник, 25 април 2011 г.
Не скоростта убива, а спирането...
В общи линии няма значение дали ще се движиш с превишена скорост, поне не в личен план, за законите е ясно, значение придобива скоростта тогава, когато се наложи да бъде прекратено движението. Има случаи, когато тази скорост, която представлява някакъв енергиен заряд, бъде изразходван в малки количества и постоянно до пълното отнемане на това количество енергия. В един друг случай, енергията от скоростта се освобождава моментно и взривоподобно. Това е като да взривиш стотина малки бомбички или да запалиш една шашка динамит. Резултатът от моментното освобождаване на енергията може да бъде катастрофален. Явно е, че след толкова много движение и толкова много път, се е натрупало огромно количество енергия, което за съжеление не бе възможно да се освободи постепенно с гаснещи темпове, а тази енергия бе освободена с няколко огромни взрива отразяващи се върху живота на група хора. И като всяка една катастрофа последствията са катастрофални. Опусушени човешки животи, материални щети, отпечатъци за цял живот...
За радост положителното в една катастрофа, при която няма човешки жертви, освен положителния заряд, е и фактът, че можеш да започнеш отначало. Като една игра, в която си въвел код за безсмъртие - GAME OVER и продължаваш отначало. Но този път имаш едно, две, три и повече на ум. Това е опитът. В една книжка, която чета в момента - "Възхвала на глупостта" от Еразъм Ротердамски, се казва, че глупавите и невежите живеят най-спокойно. те са необезпокоявани от знанието и мисълта. И има голяма доза реалност в това. Всеки човек, който е посегнал към шишенцата с разсъждение, размисъл, анализ, осъзнаване, смесил е съставките и е поел така забърканата сме си е причинявал голяма доза страдания и болка.
За пореден път се убеждавам, че единственият критерии за разбиране на хората, за осъзнаване на тяхното мислене и техните действия е времето. Това е така, защото след време ще мисля по друг начин относно казаните днес от мен неща. Времето е фактор влияещ на всичко и можеби основен...поне според мен.
За пореден път избягах от линията на размисъл, която мислех, че съм подхванал. Изгубих нишката на мислите си и се разпрострях в една безобразна паяжина от мисли - безформена и несвързана, която не би издържала нито едно съмнение в нея. Така изплетените мисли за безсмислени, за това отивам да структурирам информацията на друго място...
...И нека всеки да си знае скоростта...
За радост положителното в една катастрофа, при която няма човешки жертви, освен положителния заряд, е и фактът, че можеш да започнеш отначало. Като една игра, в която си въвел код за безсмъртие - GAME OVER и продължаваш отначало. Но този път имаш едно, две, три и повече на ум. Това е опитът. В една книжка, която чета в момента - "Възхвала на глупостта" от Еразъм Ротердамски, се казва, че глупавите и невежите живеят най-спокойно. те са необезпокоявани от знанието и мисълта. И има голяма доза реалност в това. Всеки човек, който е посегнал към шишенцата с разсъждение, размисъл, анализ, осъзнаване, смесил е съставките и е поел така забърканата сме си е причинявал голяма доза страдания и болка.
За пореден път се убеждавам, че единственият критерии за разбиране на хората, за осъзнаване на тяхното мислене и техните действия е времето. Това е така, защото след време ще мисля по друг начин относно казаните днес от мен неща. Времето е фактор влияещ на всичко и можеби основен...поне според мен.
За пореден път избягах от линията на размисъл, която мислех, че съм подхванал. Изгубих нишката на мислите си и се разпрострях в една безобразна паяжина от мисли - безформена и несвързана, която не би издържала нито едно съмнение в нея. Така изплетените мисли за безсмислени, за това отивам да структурирам информацията на друго място...
...И нека всеки да си знае скоростта...
сряда, 6 април 2011 г.
Отново пропуших...
за мое голямо съжаление, но поради стечение на много обстоятелства(ако се вгледаме в началото на всяко ново събитие то винаги може да бъде сързано с безкраен брой причини) се налага да поглъщам голямо количество от тютюневия дим всеки ден и така вече активно поглъщам тютюнев дим. Реално погледнато - е пасивно, но активно го поемам. Намирам се в атмосфера на обилно димоизлъчване, високо токсична среда, димна завеса...спирам с метафорите. Работната ми атмосфера налага да бъда покрай хора, непрестанно употребяващи цигари, което на мен ми се отразява някак неприятно. Не мога да разбера, защо всичко казват, че е по-лошо да си пасивен пушач, защото те поглъщали дима на активните пушачи. Аз смятам, че от гледна точка на поглъщане, активните поглъщат 1. Изсмукания от цигарите дим; 2. Изпуснатия от тях дим примесен с СО2 и 3. Дима отделян от цигарите в стационарен режим на работа(свободно димящи).
Но както и да е, темата е дискутирана многократно. Идеята е, че за пушачите атмосферата на околната среда не е много зависима от количеството дим намиращо се в нея, докато за мен е жизнено важно количеството на тютюнев дим да клони към 0 или поне да бъде проветрявано, за намаляването му. Това е по простата причина, че не искам да привиквам към това състояние. Не че не мога да се справя с него, но просто не искам да бъде така. И се радвам, че имам това право и смятам да се възползвам от него...как? Това още не знам, но съм на път да разбера.
На никого не пожелавам това. Опитвам се да измисля социален експеримент за пушачи, за да разберат какво е да се намираш в среда, в която постоянно имаш дразнител. Нещо, което те разсейва постоянно, причинява главоболие, сълзене на очите, омирисва всичките ти дрехи, и(аз не съм го доказал, но има хора, които най-вероятно са го направили) - води до различни заболявания. За сега съм се спрял на варианта с поставянето на пушачите под постоянно въздействие на силен аромат, който те не понасят. Но за сега този проект го оставям в сферата на разработките...в бъдеще може да се окаже нещо интересно :)
Дерзайте пушачи - дните ви са преброени! ...както и на всички непушачи... хахахха Шегувам се :) Пушете си цигарите...кой каквото прави - на себе си го прави. Това го бях прочел в един комикс още като дете...
...И нека вски да си знае чъздуха, който поглъща...
П.С. Току-що ми хрумна, че пушачите може да са причинителите за разпадането на озоновия слой! Хахаха, трябва да се пробвам да пласирам тази идея, може и да се получи нещо успешно :) гегегегеге
Но както и да е, темата е дискутирана многократно. Идеята е, че за пушачите атмосферата на околната среда не е много зависима от количеството дим намиращо се в нея, докато за мен е жизнено важно количеството на тютюнев дим да клони към 0 или поне да бъде проветрявано, за намаляването му. Това е по простата причина, че не искам да привиквам към това състояние. Не че не мога да се справя с него, но просто не искам да бъде така. И се радвам, че имам това право и смятам да се възползвам от него...как? Това още не знам, но съм на път да разбера.
На никого не пожелавам това. Опитвам се да измисля социален експеримент за пушачи, за да разберат какво е да се намираш в среда, в която постоянно имаш дразнител. Нещо, което те разсейва постоянно, причинява главоболие, сълзене на очите, омирисва всичките ти дрехи, и(аз не съм го доказал, но има хора, които най-вероятно са го направили) - води до различни заболявания. За сега съм се спрял на варианта с поставянето на пушачите под постоянно въздействие на силен аромат, който те не понасят. Но за сега този проект го оставям в сферата на разработките...в бъдеще може да се окаже нещо интересно :)
Дерзайте пушачи - дните ви са преброени! ...както и на всички непушачи... хахахха Шегувам се :) Пушете си цигарите...кой каквото прави - на себе си го прави. Това го бях прочел в един комикс още като дете...
...И нека вски да си знае чъздуха, който поглъща...
П.С. Току-що ми хрумна, че пушачите може да са причинителите за разпадането на озоновия слой! Хахаха, трябва да се пробвам да пласирам тази идея, може и да се получи нещо успешно :) гегегегеге
понеделник, 21 март 2011 г.
Пътуване до дупка...
Убеден съм, че като малък съм си казал следното - "Иска ми се някой ден да пътувам, да пътувам, ама толкова да пътувам, че да се разцепя от пътуване!". Е, сбъдна ми се желанието...или поне аз така си мисля. Защото за сегашните ми стандарти последните месеци си беше бая пътуване. Кой знае, някой ден може да вдигна резултатите и скалата, с която измервам да е друга, с по-високи стойности :) Но сега за сега се "разцепих от пътуване". Особено последните седмици, включващи последните седмици от престоя ми в Словакия, където успях да се изнасиля и да обиколя хълмовете около Жилина, да ппосетя един замък близо до града и да си направя дъъълга разходка в малкия град като за последно. И като се започна...то не се е свършвало, а само продължи. Обиколка на Братислава и околностите. Успях да видя със собствените си очи единственият лифт за автомобили в целия свят...или поне Словаците така го представят, а и в Интернет поне за сега не успях да открия друг такъв. Много съм доволен :) От завода на Фолксваген в далечината забелязах следващата си цел - Телевизионната кула на Братислава на връх Камжик. И него го покорих, кулата видях, бая се изпотих :) Посетих и замъка в Братислава - Братиславския замък. И като муле натоварен се отправих към гарата, за да си хващам автобуса за Виена. А там - първите две части на Карибски пирати до към 0430ч сутринта. Навлечен с 3 тениски, едно спортно якенце и яке върху него, екиппиран с две чанти успях да премина митническа проверка без проблеми и се озовах в самолета...точно до двигателя :) Още едно приятно изживяване :) От там София - Пловдив - Младово - Котел - Аксаково - Силистра. Сега съм положил морни нозе и отмарям, подготвяйки се за следващото предизвикателство в живота ми :)
...И така се надявам всеки да си научи мястото и да си стои там...
...И така се надявам всеки да си научи мястото и да си стои там...
вторник, 15 март 2011 г.
Пантелей пътник
След като има възможността да пообиколя тук-таме из Европа и имах времето да мисля за доста неща, и поради още много фактори като умора, безцелно скитане, разтягане на времето, компресиране на времето и какви ли още не магически действия в крайна сметка се замислих над въпросите - Какво кара човек да иска да пътува? Какво вижда във всички нови места, които посещава? Защо му е това преживяване?
И продължавам да си ги задавам тези въпроси. Все още съм на път. Пътувам...то реално всички сме пътници(както искате го разбирайте) и пътуваме от едно място към друго. Като вектор. Всяко едно пътуване е дефинирано от посока и големина или с други думи казано - посока и желание. Ето защо някои стигат до целта си - защото желанието им е равно на това, нужно да достигнат до целта си, докато на други не им стига желание и векторът им е много къс...някаква такава метафора.
Но да се върнем на въпросите. Изминах повече от 15К километра, преминавайки през всякакви ситуации и пак съм далеч от мисълта, че съм видял много. Видях някакви неща, които за мен бяха полезни и забавни. Това е едно от нещата, които ме карат да пътувам. Някой беше казал "Човекът е човек, когато е на път". Ами не знам колко е пътувал този същия. Всяка рецепта си има своите съставки и точни пропорции, за да се получи добър резултат от смесването на иначе нищо не значещи сами по себе си съставки. Пътуването е просто съставка от това ястие Живот, което си сервираме всеки ден и не ни писва да се храним с него. И добре, че не ни писва...е, поне на повечето от нас :)
Дори сега като пиша в главата ми се заформят много идеи и сюжетни линии на размисъл върху тези въпроси. Какво получавам от това, че съм бил в Париж да речем. Удоволствието да видя изумените погледи на приятелите ми, когато им разказвам за лудите преживявания...нееее. Това, което получих от този престой е разбиране към хората - и разбрах, че французите са странна раса :) хахахаха Шегата на страна :) Всеки път, когато се замисля за пътуването ми от Цюрих до Париж ми става хубаво и тъжно. Преминал съм през нещо и съм се поучил...поне би трябвало да съм.
Това е, може би...преживяването, опитът. Това, че разполагаш с информация и начин на действие в подобни ситуации на база опит. Може би това е цялата краста в пътуването...имам да пътувам още много, за да разбера. Иска ми се да попътувам малко по-спокойно. Мазохистичните ми пътешествия са хубави, но само за разкази...за изживяване са доста трудни.
Тези Испанки до мен, седнали на масичка в Макдоналдс на летището във Виена, чакайки за полета си до кой знае къде...може би те знаят :) И тоя азиаетц...как можа да си събуе обувките и да седне по турски, дори няма чорапи. Мадамата от хладилника на Кока Кола се усмихва, за да привлече повече народ да си купят от утоляваща жаждата напитка, а големият отпечатък от пръст, пресъздаден върху стена от сепарето на Макдоналдс, което е точно пред мен ми се струва доста странно решение. И ето, аз си седя сам, изгледал първият филм за кап. Джак Спароу и приготвил втория от поредицата, за да бъде изгледан, тъй като времето е разтегливо понятие...в нашите глави :) Единствено Пикасо е успял да го разтегли, но пак не се е справил доста добре. Имам още 4 часа и половина до момента, в който ще имам възможност да се придвижа към завръщането...завръщане към това, което е. Кое е то и какво е то...и аз не знам, но времето е безспирно и за това и аз не мога да си позволя да спирам да действам, защото изоставам. Изоставам от себе си. Така или иначе след толкова много години спирания, съм изостанал от себе си доста и ще трябва да компресирам времто, за да се настигна...
А от пътуванията...остават само спомените, както от всичко останало. За това действието изисква да се действа, а не да се стои и да се разтегля времето, за да изглежда, като запълнено с действие бездействие...
След 0200 часа сутринта не се случва нищо добро, за това спирам до тук с изморените си разсъждения и продължавам да си гледам филмчетата...те изискват по-малка мисловна дейност :)
...И нека всеки да си знае мястото... защото от толкова пътуване, човек може да се обърка
И продължавам да си ги задавам тези въпроси. Все още съм на път. Пътувам...то реално всички сме пътници(както искате го разбирайте) и пътуваме от едно място към друго. Като вектор. Всяко едно пътуване е дефинирано от посока и големина или с други думи казано - посока и желание. Ето защо някои стигат до целта си - защото желанието им е равно на това, нужно да достигнат до целта си, докато на други не им стига желание и векторът им е много къс...някаква такава метафора.
Но да се върнем на въпросите. Изминах повече от 15К километра, преминавайки през всякакви ситуации и пак съм далеч от мисълта, че съм видял много. Видях някакви неща, които за мен бяха полезни и забавни. Това е едно от нещата, които ме карат да пътувам. Някой беше казал "Човекът е човек, когато е на път". Ами не знам колко е пътувал този същия. Всяка рецепта си има своите съставки и точни пропорции, за да се получи добър резултат от смесването на иначе нищо не значещи сами по себе си съставки. Пътуването е просто съставка от това ястие Живот, което си сервираме всеки ден и не ни писва да се храним с него. И добре, че не ни писва...е, поне на повечето от нас :)
Дори сега като пиша в главата ми се заформят много идеи и сюжетни линии на размисъл върху тези въпроси. Какво получавам от това, че съм бил в Париж да речем. Удоволствието да видя изумените погледи на приятелите ми, когато им разказвам за лудите преживявания...нееее. Това, което получих от този престой е разбиране към хората - и разбрах, че французите са странна раса :) хахахаха Шегата на страна :) Всеки път, когато се замисля за пътуването ми от Цюрих до Париж ми става хубаво и тъжно. Преминал съм през нещо и съм се поучил...поне би трябвало да съм.
Това е, може би...преживяването, опитът. Това, че разполагаш с информация и начин на действие в подобни ситуации на база опит. Може би това е цялата краста в пътуването...имам да пътувам още много, за да разбера. Иска ми се да попътувам малко по-спокойно. Мазохистичните ми пътешествия са хубави, но само за разкази...за изживяване са доста трудни.
Тези Испанки до мен, седнали на масичка в Макдоналдс на летището във Виена, чакайки за полета си до кой знае къде...може би те знаят :) И тоя азиаетц...как можа да си събуе обувките и да седне по турски, дори няма чорапи. Мадамата от хладилника на Кока Кола се усмихва, за да привлече повече народ да си купят от утоляваща жаждата напитка, а големият отпечатък от пръст, пресъздаден върху стена от сепарето на Макдоналдс, което е точно пред мен ми се струва доста странно решение. И ето, аз си седя сам, изгледал първият филм за кап. Джак Спароу и приготвил втория от поредицата, за да бъде изгледан, тъй като времето е разтегливо понятие...в нашите глави :) Единствено Пикасо е успял да го разтегли, но пак не се е справил доста добре. Имам още 4 часа и половина до момента, в който ще имам възможност да се придвижа към завръщането...завръщане към това, което е. Кое е то и какво е то...и аз не знам, но времето е безспирно и за това и аз не мога да си позволя да спирам да действам, защото изоставам. Изоставам от себе си. Така или иначе след толкова много години спирания, съм изостанал от себе си доста и ще трябва да компресирам времто, за да се настигна...
А от пътуванията...остават само спомените, както от всичко останало. За това действието изисква да се действа, а не да се стои и да се разтегля времето, за да изглежда, като запълнено с действие бездействие...
След 0200 часа сутринта не се случва нищо добро, за това спирам до тук с изморените си разсъждения и продължавам да си гледам филмчетата...те изискват по-малка мисловна дейност :)
...И нека всеки да си знае мястото... защото от толкова пътуване, човек може да се обърка
петък, 4 март 2011 г.
Трите лъва
Къде ги складираш, а? Къде? Прибираш си ги и нищо не казваш. Ей така, решаваш и хоп! Гадна схема, много гадна. Ей в такива моменти започва и свършва всичко. Ей в такива моменти се усеща истински, ей в такива моменти се появяваш ти, която и да си и прецакваш всичко! Защо бе, защо? Айде като си толкова ербап, излез и се покажи де! Ама не. Замислила си си схемата и събираш наред...де да можех да те срещна. И знам, че ще дойде и това време. Имай късмета да помня и да ми държи още за тези неща. А колкото повече се задържам, толкова повече ще ти се трупат версиите...и само да помня...тогава ще стане интересно.
Това е...Лъвовете са велики, огромни, силни. Е Лъве, чакай ни, ние идваме...липсваш ни!
Това е...Лъвовете са велики, огромни, силни. Е Лъве, чакай ни, ние идваме...липсваш ни!
Абонамент за:
Публикации (Atom)