Всекиму идва редът...

Както казва Игор. И братовчед му Игор. И неговия брат Игор. И братът на братовчед му Игор - Игор...

Хубаво е да слушаш какво ти говорят, но понякога не се замисляш кого слушаш. А това е много по-важно. Информацията си съшествува около нас, като радио вълни. Ние си избираме какво ще уловим и какво не. Понякога прекалено дълго време слушаш шумовете около теб и забравяш да слушаш себе си. Човек съдържа в себе си изключително много информация, но през повечето време се опитва да разбере информацията навън, около него. Не че е лошо, но е странно. Може и да има такива същества, които не разбират и бит от себе си, но могат да разгадаят всеки около тях...аз съм в обратна посока - от вътре навън. Но какво ли ми разбира главата...ха! Убеден съм, че разбира много, само трябва да свикна да я слушам.

Прекалено дълго време слушах хората, следвах ги и се правех на тях в порива да съм някой. От толкова много някоевци, не стана нищо. Крайно време е да се хвана за ушите и да си остана това, което съм. Да развивам, това което съм. И развивайки се да остана такъв, какъвто съм...

Ех да имаше Игоровци в сегашно време...нямаше да има нужда от гробища...

...и нека всеки да си знае мястото...

За желанието да се променяш

Какво ли си мисли бабата, която пътува в късната нощ на някъде? Потънал в мисли за бизнес идеи и тяхното развитие, седящ в трамвая и пътуващ към невероятно прекрасната Централна гара, тази женица се качит в трамвая. Първото нещо, което изпитах бе съжаление, ееднага преминало в дълбок размисъл. Никой не трябва да бъде съжаляван. И второ - дали тя се чувства задоволена от това, което има. Моята логика ми говори, че явно тя не се опитва да се промени и живее примирено с нейното си състояние. Защо човек би променил нещо? Защото иска нещо друго, нещо различно, ето защо. Когато не търси и не иска, той не се оглежда търсейки, а само гледа безучастно. Замислих се дали информацията, с която разполага й е достатъчна, за да се чувства доволна. Може би да. Ние поглеждаме на клошари и скитници с другоко, с нашето, а всъщност забравяме да се поставим в техните обувки. Замислих се как мога да помогна на такива хора? Дали трябва да се стремя да им помогна? Дали от моите успехи трябва да заделя да има и за тях? Но се замислих и за следнотоо - дали те искат да си помогнат сами на първо място? Дали те са дали всичко от себе си ,за да постигат желаното? Дали имят правото да им се помага? Дали заслужават да им се помогне? Има хора, които не правят нищо, но успяват да въплатят чувството на милосурдие към тях. Това не са същества, които живеят...те просто СА. Тези, които живеят не се задоволяват с това просто да БЪДАТ. Тези, които живеят постоянно се променят, постоянно се развиват, постоянно се информират... Ето защо не смятам, че някой може да се оправдае с неуспеха си. Някой може ли да намери оправдание за каквото и да било? Това, което ще изречете не са оправдания, а това ще са обяснения относно вашите желания или липса на такива. И за тези, които са готови да поспорят на ниво значения на думите, ще кажа само - всичко е относително! Както казваше баща ми, докато бях малък - ако искаш да направиш нещо, търсиш начини, ако не искаш - търсиш причина. Сега ми е забавно да му го припомням, когато започне да увърта :) Според мен единствено и само нашето познание ни ограничава да имаме или да бъдем това, което искаме...останалото няма значение. Още една "прекрасна" гледка бе тълпата от замръзнали хора, чакаща пред таблата на ЖП гарата, за да обявят на кой коловоз е влакът за Варна. Това е последният влак за деня, който напуска пероните на гарата. Обзалагам се, че тълпата не пътува за пръв път с този влак. И ако е така, то е логично да има някаква повтаряемост на събитията дори и в институция като БДЖ. Но стадото е изключило своите способности за извършване на мисловна дейност и чака да му се предостави задължителната порция. Нека... Нямам намерение да спирам да изследвам всичко в този свят! И сега като се замисля май ние сме хората, които трябва да поемат отговорност за безцелно блуждаещите същества на тази и колкото други земи има. Ние сме двигателят на всичко и е нормално да поемем товаера на всички, които се возят! ...и нека всеки да си знае мястото...

За призмите и хората - част 0

През последните няколко дни се случиха бурни процеси в главата ми или поне си мисля, че бяха там. Това е работа на психолози и физиолози да кажат аджаба какво става и къде става това, което става! Но се радвам, че нещо се случва и не само, че се случва, защото благодарение на природата, за радост или беда, сме несъзнателно активни организми. Един вид дори и да изпаднем в безсъзнание, още едно състояние работа на психолозите, продължаваме да дишаме и от там да живеем.

Няколко неща, които аз осъзнах за себе си и за всяко едно от тях казвах в момента на осъзнаването „Най важното е…“ или „Основното нещо е…“. В един разговор за нещата от живота си казах, че следващия път, когато седна с някого да дискутирам тези „най-основни“ неща, ще си записвам всичко, за което кажа, че е най-важното, най-основното. Но не мога да изчакам до „следващия път“. Не мога да знам кога ще бъде този следващ път. Реших да синтезирам това, за което се сещам в момента. Но с всеки написан ред осъзнах колко много основни неща има. Ето защо смятам да започна с първото най-основно нещо, което смятам да спазвам за всяко следващо основно нещо, което открия и опиша.

KISS(keep it short and simple) - кратко и ясно! Да се развиват теории с размах от няколко стотин страници или в продължение на многочасови разговори не е ефикасно за постигане на резултат. Всичко това, може да се сведе до нещо по-семпло. Но дори и да се сведе до нещо по-семпло, то трябва да е смислено. Да има някаква логическа последователност и да означава нещо за някого. Няма смисъл да разпъвам локуми, както обичах да правя едно време – нямаше резултат. Или пък, ако имаше, то същия резултат сега го постигам с къде къде  по-малко приказки и време. Високопарните и езотерични(предназначени за определена група от хора) слова звучат интересно, но не дават информация на този, към когото е обърнато това слово. А именно, който използва такива думи иска да бъде интересен, а не да заинтересова някого. Айнщайн е казал – ако една теория не може да бъде обяснена на малко дете, то тя не струва! Ето защо обичам да се занимавам с деца, вече :) Те са уникални създания, които могат да ти служат за критерий относно краткостта и ясното представяне на каквото на това, което искам да кажа. Не мога да задържа вниманието на едно дете за дълго време на една и съща тема, а още повече, ако използвам думи, които то не разбира. Ето защо е най-важно да казваме нещата кратко и ясно, за да бъде разбран смисъла на това, което искаме да кажем!

Следва продължение :)

Лъв вегетарианец

Днес попаднах на ето тази страничка в която много силно пропагандират, че употребата на месо е пряко свързана с убийството на живи същества и по тази причина си навличат кармични неприятности. А също така това се нарича лицемерие.

Да тръгнем от там – идеята да загърбиш употребата на месо има два зародиша. Единият е естеството на човешката природа, според която се смята, че ние не сме хищници, а сме се хранили с разни зелении. И втората – не убивай, защото така ще си навлечеш неприятности, било то кармични или не.

Ако разгледаме първата причина – че сме били растителноядни. Това, на което трябва да се наблегне в изречението е БИЛИ! Да, били сме, ама вече не сме. И едно време не сме използвали електричеството, ама вече го използваме; не сме летели със самолет, но ей на – летим. Еволюция май му казват на това. Така че вече сме се приспособили като вид, който може да употребява месото за хранителни нужди. Защо да не продължаваме да го правим. Ясно е, че ако тръгнем да се приспособяваме да НЕ ядем месо – най-вероятно е да се приспособим…но за какво ни е да го правим?

Може би заради втората първопричина – да не изтребваме животните! Ами хайде да направим следната аналогия с животинското царство. Има изключително много хищници на тази планета. Ако всеки един от тях трябва да престане да убива животни, защото това ще му носи само лоши неща в живота какво ще се получи. Ами всички те ще умрат. В крайна сметка всички отиваме там, рано или късно…където и да е това там. Всички ние, дали ядем месо или не, ще умрем. Но не смятам убийството на животни с цел задоволяване на потребностите за престъпление. В природата животните имат повече възможност да се съпротивляват, но и тези, които се гледат имат възможност да се борят за живота си. Това са новините, в които разбираме как някое животно е утрепало човекът, опитващ се да заколи съответното животно.

Естествено, че има равновесие в природата, поне така се говори. Но да ми обясняват как яденето на месо било престъпление! Айде няма нужда. Ами хайде тогава оставяйте всеки един кърлеж да ви се впива в кожата, оставяйте всеки комара да си подпийва от кръвчицата ви, докато се нахрани. И те гледат семейство, и те трябва да раждат. Мислете за животните, помагайте им! Или тука ще си измислите нова класификация – вредни и полезни животни!

Всичко е относително! Човекът си е създал някакви догми кои животни могат да се убиват и кои не могат. Евалата на кучетата и котките, че са си извоювали място до човека иначе и те щяха да са като кокошките – под сатъра! Ето това е признак за избора, който всеки може да направи. Светът се променя и ние също трябва да се променяме. Интересното е, че всеки може да се промени така, както му се иска и да бъде оправдан пред себе си, защото за него това е правилно. А дали другите ще го оправдаят – само догмите могат да кажат.

За това ето какво мисля аз – живей и остави другите да живеят! Дали яде месо или не, дали яде мляко или не и каквото и да е друго сравнение. Всичко се подлага на съмнение и решението се пригажда към съответната ситуация. Няма догми, които да са всеобщо важащи. Така че основното правило – мисли и преценявай.

Основната цел на това писание беше да се опитам да обясня относителността на всяко едно съждение и да дам пореден пример в подкрепа на моето съждение. Всичко е относително, така че нека всеки да си знае мястото…

Да си създадеш страх

Преди няколко дена гледах за пореден път речта на Стийв Джобс пред завършващите от випуск 2005 на университета Станфорд. Ето препратка за тези, които искат да си я припомнят, няма да навреди и на тези, които си я спомнят. Това е вариант с български субтитри.

Снощи я препоръчах на една моя колега(знаете, че дума колежка няма) и я изпратих, за да погледне за какво става въпрос. Днес, когато реших да видя какво съм изпратил, се замислих над няколко неща.

Тъй като отдавна се чудя какъв стимул ми е нужен, за да успея да си подредя нещата в ежедневието, да успея да си свърша задачките, които съм си поставил(старая се да са такива, които аз съм си ги поставил, а не да върша нещо, заради някой друг). Но някакси не успявам да се ориентирам в многото стимули, които се въртят в стимулиращите материали, които чета и гледам. 

И преди няколко минути, точно когато се замислих за какво говори Стийв Джобс разбрах какво ми липсва. Поне така си мисля. Той говори за страха от смъртта. Страха от провала. Че няма за какво да се притесняваме, тъй като в един светъл момент, по-точно в един тъмен момент - няма да сме живи. Правете това, което искате да правите, защото ще дойде време, когато няма да можете да го правите.

Аз се замислих, че някак си и това не може да ме стимулира...защо? И аз не мога да разбера... Смъртта винаги ми е била много интересна тема за разискване. Все пак това е едно от сигурните неща на този свят. Всичко останало е философия - щастие, любов, богатство...всички тези неща са относителни. Кой може да дефинира какво е любов? Кой може да каже какво е богатство? Кой може да каже какво е смъртта? Ето тук всички мисля биха се съгласили с моето твърдение - край на земния път. Разбирам религиозно настроените хора, че ще кажат "Ами задгробния живот? Ами прераждането?". Когато имате доказателства, че сте били муха еднодневка или житен клас в предишния си живот - заповядайте да го обсъдим, вратата ми е широко отворена за дискутиране на нова информация.

И така - Смъртта! В крайна сметка не е толкова важно, че умираме. Какво толкова. Започваш нещо, правиш го за определен период и после свършва. Формула, която се прилага навсякъде, с всеки един процес - Начало-дейност-край! Елементарно. 

Но това, което е по-важно, е, че хората изпитват повече страх от това, което оставят или не оставят. Това е силата, която ги движи. Ние си мислим, че смъртта е тази, която ни е взела страха, но подсъзнателно има нещо по-дълбоко и това е егоистичната мисъл за делата, които сме поемали през жизнения си път.

Какво имам предвид. Хората имат работа, деца, семейство, роднини, приятели. Свикнали са да правят това, което са правили за много дълъг период от време. Били са опитомени(който е чел Малкият принц ще ме разбере, тези които не са - какво чакате! Прочетете го!) от тези обекти(хора, предмети, действия). И при най-малката промяна в нещо, повечето хора изпитват тъга, че това нещо го няма вече, че се е променило или общо казано - вече не е същото, както беше преди.

Хората не обичат промяната, да излизат от създаденото от тях убежище на навици. Защо ли? Защото им е коствало усилия да стигнат до там. Жертва ли са нещо - време, приятели, пари, за да стигнат до това състояние. И изведнъж нещо се променя и това, което хората виждат - е хвърлени изключително много ресурси за нещо, което вече не е същото. Малко са хората, които ще се замислят какво се случва всъщност. Новото по-добро ли е? Заслужава ли си или не? Ако да - защо да, ако не - защо не?

И да обобщя - Смъртта е промяна с изключително траен характер(религиозните хора, не оспорвайте точно сега. Вашите аргументи са обект на друг разговор)! Ето защо на Смъртта е приписано особено тежкото бреме да поема най-тежката присъда - да се страхуват от нея!

Това, което искам да кажа на хората е, че не трябва да се страхувате от Смъртта, а от това, че нищо не сте свършили в живота си!

Което ме навежда на мисълта, че трябва да си създам страха от това нищо-несвършване. Със смъртта ще се разберем, но какво ще се случи между сегашния момент и този на смърт - зависи само от нас!

И тук се сещам за един цитат от книжка на сър Тери Пратчет, който гласи горе-долу следното "Мъртъв ли съм? Не си спомням да видях целия ми живот да преминава пред погледа? НАПРОТИВ. ВИДЯ ГО. Кога? ОТ МОМЕНТА НА РАЖДАНЕТО ТИ ДО СЕГА!"

Интересно! Как обичам да разписвам и да ги говоря нещата...така се избистрят много повече :) Дерзайте!

...и нека всеки да си знае страховете...

Пътят е път...важното е да се ходи

Имаше нещо за планове, (Б)бог, смях... Е, за пореден път смятам да не повярвам в това иначе така богтворено същество - Бог :)

Имам право, това, което не е забранено било разрешено казвата злите езици. Не е забранено да НЕ вярвам в този там. Хм, зашо го обърнах на религия, като исках да говоря за нещата от живота...така се казваше този блог едно време.

Така де, времето. То си минава с нас или без нас. То нас имало ли ни е веднъж - ше ни има винаги. Ето доказателството. Аз не мога да знам дали през 243г е имало човек с черна брада, около 1,90 м. Но ако е имало то аз току-що изрових спомена за него на бял свят. Не е сигурно, че някой някога след n на брой години ще се сети за този блог, но има и такава възможност. Аз смятам да вярвам в това.

Ето - оВуйчих се за пореден път. Нямам идея дали съвсен случайно сестра ми е кръстила момченцето Радослав, но аз смятам да вярвам, че има нещо общо с мен. В крайна сметка всичко се свежда до вярване и убеждение. Теорията е само сух хляб. Сух, но все пак хляб и не трябва да се пренебрегва, а да се гарнира с нещо сочно(доматен сос), така че да се задоволи човек с така приготвената гозба. Какво му трябва на човек - да е жив! Всичко останало се оправя.

Ех ако можеха повече хора да го разберат това. Или пък може би те си го знаят, но не им харесва. Смята, че нещо щом го има - трябва да се използва...без да се замислят. Оф, лудница. Яко мисъл, яко цикъл.

Всеки има цел в живота, но не всеки има целева функция. Това са още няколко бита безполезно заето място. :)

Този пост се оказа като дипломна работа - много изписано и почти нищо казано. Лошото е, че това мога да го защитя, а дипломната работа дето написах(абе и нея мога) ама не съм над тия неща...знам ли кои са тия неща и къде е това над. Що не взема да си гледам работата и да поспя малко, че утре има какво да правя. Всеки ден има какво да правя. Всеки ден трябва да се прави нещо. Всеки момент на бездействие, лежане, ако не е ползотворна почивка си е време за оня дето духа. Има едни други ситуации, в които пак е за оня дето духа, ама и те са ползотворни...до някъде.

Та! Жив и здрав да съм :) И да си действам по желаните задачки си пожелавам, а желанието все повече да бъде. Да не спирам да се радвам на това, което ми се случва и да се усмихвам на всичко и всички. Имам си хубави дни пред мен - слънчеви и облачни, но са си мои. Ако пък ги споделя с още някого - идеално. Сега ги споделям с музичката на Балканджи, Исихия, Кайно йесно слонце и СМОЛМЕН! И един папатак на десния ми бицепс бе размазан...тежка му плесница. Песница беше използваната дума в "На изток от рая"

Лека нощ и покойни съниша Ростимире, да се наспиш.

Харесва ми да мисля за себе си, как иначе да помагам на другите, ако оставям себе си на последно място. От къде да дойде този порив...

Айде, заспивам :)
Гушкам се хахахахахахах, смях в залата

...И нека всеки знае себе си...

...to live is to die...

За някакъв период от време ми се случи да гледам два различно надъхващи филма. В единият филм, един човек разказва за силната си воля за живот независимо от всички трудности ("No arms, no legs, no worries" Nick Vuijcic), а от другата страна стои филм, в който се разказва историята на двама човека избрали точния момент, когато да умрат ("Terry Pratchett: Choosing to die"). И вдвата филма намерих изключително много смисъл, изключително много енергия и изключително много желание. Да, и двете страни имат своите доводи, имат своите слаби страни. Човек вярва в това, в което иска да вярва и защитава същата тази вяра. За него не би могло да съществува друг вариант, освен ако някой не успее да го убеди в нещо нещо различно.

Ето къде се замислям изключително много. Дали би бил скучно място, ако се правеха само нещата, които се знаеха, че трябва да са така. Дали ако аз знам, как разсъждава един човек и не му противореча, не се опитвам да го убедя в нещо, което аз знам, и така всички хора не се месят в живота на другите, защото не искат да нарушават блаженото спокойствие на хората, породено от мисълта им, че тяхната вяра е единствена, то тогава светът ще е наистина скучен и безличен. Ето защо в момента виждам как всеки се блъска в убежденията си, убежденията на другите, въпросите, знанието. Всичко, което по някакъв начин провокира въпроси, съмнения и спорове. Явно изборът е между спокоен и скучен живот и натоварен, но динамичен живот.

Лично аз до сега живеех с мисълта за спокойния и скучен живот, но след като се сблъсках с дилемата за избора за живота и смъртта се замислих и за дуализма на всичко, което ни заобикаля. Винаги има две, най-малко две страни. Не съм си играл да го изследвам този въпрос, но имам странното чувство, че ако се помъчи човек да направи разбор на всички противоречия, то би достигнал наистина и само да дуалистичния характер на споровете. Имам чувството, че винаги нещата се свеждат до две. За да просъществува един спор като такъв, НДУ е да има две мнения. Това е недоказано и напълно оспоримо...

Странни същества сме, съм. Не успях да скоча във вода една скала висока 4 метра, мисля си да се хвърля от мост висок 120 метра разчитайки и най-вече вярвайки, че животът ми ще бъде опазен от едно еластично въже. Вярата прави хората истински силни, глупаво силни понякога. Ако има нещо, което днес е вярно, то то е, че вярата е в основата на всичко. Няма нещо, което да стои над вярата. Явно това е единствената движителна сила...хм, а кое поражда вярарта? Хахахах, пораждане на дуализъм...няма да коментирам. Аз вярвам, че вярата е основното нещо, каращо хората, за други същества не смея да твърдя, да извършват така наречените геройски постъпки, пренебрегвайки много от вярванията си. Вярата изключва вярята...интересно се заформя. Явно има нещо и над вярата...

Както и да е, не ми е вечер за толкова дълбоки размисли. Пак, че стигнах до тук...доволен съм. Но какво от това? Какво трябва да направя сега? Да продължа ли да вярвам в това, което вярвам, въпреки че не е било това, което съм очаквал? Ха! Очакванията...смятам да напиша трактат за очакванията... Не мога да разчитам на това, че едно очакване не се е оказало истина, че не се е сбъднало, не е станало реалност.

Постоянно се боря с желанието за промяна и желанието да продължа с това, което имам. Реално, ако човек търси - ще намери! Но до кога да продължава да търси? Дали да го нарече търсене? Дали да не го окачестви като период на промяна? Време, в което се случва нещо, преди да започне да се случва нещо друго? До кога психически може да издържи промяната? Може ли да живее при вечно изменящи се параметри на живота? Не че животът представлява една константа..хахахах. Ясно е, че всичко се променя, но до колко? Имаме ли избор да контролираме промените или поне до някаква степен. Да, мисля, че имаме. Но можем ли да се контролираме постоянно, да сме в течение на всичко, което ни се случва и да не изпадаме в състояние на безтегловност, в което не осъзнаваме до къде сме стигнали и до колко сме се променили. Да забравим, че се следим, да ни писне да се следим...

Избираме, действаме и разбираме...

Няма формула за живота. Няма формула за ежедневието. Няма нищо сигурно. Няма как да определиш какво те очаква, а и дали някой наистина би искал това. Всичко е въпрос на възприемане - как ще реагира личността при определени условия. Как ще възприемеш промяната. Дали ще мога да вникна в промяната, да я разбера, да я осмисля и да я приема или да се опитам да я променя. Да променя промяната...това е един последователен процес, който се случва постоянно. Всяка една промяна е на база предишна такава.

И в крайна сметка какво да правя...имам избор, решавам и го правя. Решавам на база усещания, вярвания. О, да, пак вярата. Желание. Какво искам? От какво е продиктувано това желание?

Всичко води към личността. Know thyself!

...И нека всеки да се самоопознае и да си знае мястото...