Лъв вегетарианец

Днес попаднах на ето тази страничка в която много силно пропагандират, че употребата на месо е пряко свързана с убийството на живи същества и по тази причина си навличат кармични неприятности. А също така това се нарича лицемерие.

Да тръгнем от там – идеята да загърбиш употребата на месо има два зародиша. Единият е естеството на човешката природа, според която се смята, че ние не сме хищници, а сме се хранили с разни зелении. И втората – не убивай, защото така ще си навлечеш неприятности, било то кармични или не.

Ако разгледаме първата причина – че сме били растителноядни. Това, на което трябва да се наблегне в изречението е БИЛИ! Да, били сме, ама вече не сме. И едно време не сме използвали електричеството, ама вече го използваме; не сме летели със самолет, но ей на – летим. Еволюция май му казват на това. Така че вече сме се приспособили като вид, който може да употребява месото за хранителни нужди. Защо да не продължаваме да го правим. Ясно е, че ако тръгнем да се приспособяваме да НЕ ядем месо – най-вероятно е да се приспособим…но за какво ни е да го правим?

Може би заради втората първопричина – да не изтребваме животните! Ами хайде да направим следната аналогия с животинското царство. Има изключително много хищници на тази планета. Ако всеки един от тях трябва да престане да убива животни, защото това ще му носи само лоши неща в живота какво ще се получи. Ами всички те ще умрат. В крайна сметка всички отиваме там, рано или късно…където и да е това там. Всички ние, дали ядем месо или не, ще умрем. Но не смятам убийството на животни с цел задоволяване на потребностите за престъпление. В природата животните имат повече възможност да се съпротивляват, но и тези, които се гледат имат възможност да се борят за живота си. Това са новините, в които разбираме как някое животно е утрепало човекът, опитващ се да заколи съответното животно.

Естествено, че има равновесие в природата, поне така се говори. Но да ми обясняват как яденето на месо било престъпление! Айде няма нужда. Ами хайде тогава оставяйте всеки един кърлеж да ви се впива в кожата, оставяйте всеки комара да си подпийва от кръвчицата ви, докато се нахрани. И те гледат семейство, и те трябва да раждат. Мислете за животните, помагайте им! Или тука ще си измислите нова класификация – вредни и полезни животни!

Всичко е относително! Човекът си е създал някакви догми кои животни могат да се убиват и кои не могат. Евалата на кучетата и котките, че са си извоювали място до човека иначе и те щяха да са като кокошките – под сатъра! Ето това е признак за избора, който всеки може да направи. Светът се променя и ние също трябва да се променяме. Интересното е, че всеки може да се промени така, както му се иска и да бъде оправдан пред себе си, защото за него това е правилно. А дали другите ще го оправдаят – само догмите могат да кажат.

За това ето какво мисля аз – живей и остави другите да живеят! Дали яде месо или не, дали яде мляко или не и каквото и да е друго сравнение. Всичко се подлага на съмнение и решението се пригажда към съответната ситуация. Няма догми, които да са всеобщо важащи. Така че основното правило – мисли и преценявай.

Основната цел на това писание беше да се опитам да обясня относителността на всяко едно съждение и да дам пореден пример в подкрепа на моето съждение. Всичко е относително, така че нека всеки да си знае мястото…

Да си създадеш страх

Преди няколко дена гледах за пореден път речта на Стийв Джобс пред завършващите от випуск 2005 на университета Станфорд. Ето препратка за тези, които искат да си я припомнят, няма да навреди и на тези, които си я спомнят. Това е вариант с български субтитри.

Снощи я препоръчах на една моя колега(знаете, че дума колежка няма) и я изпратих, за да погледне за какво става въпрос. Днес, когато реших да видя какво съм изпратил, се замислих над няколко неща.

Тъй като отдавна се чудя какъв стимул ми е нужен, за да успея да си подредя нещата в ежедневието, да успея да си свърша задачките, които съм си поставил(старая се да са такива, които аз съм си ги поставил, а не да върша нещо, заради някой друг). Но някакси не успявам да се ориентирам в многото стимули, които се въртят в стимулиращите материали, които чета и гледам. 

И преди няколко минути, точно когато се замислих за какво говори Стийв Джобс разбрах какво ми липсва. Поне така си мисля. Той говори за страха от смъртта. Страха от провала. Че няма за какво да се притесняваме, тъй като в един светъл момент, по-точно в един тъмен момент - няма да сме живи. Правете това, което искате да правите, защото ще дойде време, когато няма да можете да го правите.

Аз се замислих, че някак си и това не може да ме стимулира...защо? И аз не мога да разбера... Смъртта винаги ми е била много интересна тема за разискване. Все пак това е едно от сигурните неща на този свят. Всичко останало е философия - щастие, любов, богатство...всички тези неща са относителни. Кой може да дефинира какво е любов? Кой може да каже какво е богатство? Кой може да каже какво е смъртта? Ето тук всички мисля биха се съгласили с моето твърдение - край на земния път. Разбирам религиозно настроените хора, че ще кажат "Ами задгробния живот? Ами прераждането?". Когато имате доказателства, че сте били муха еднодневка или житен клас в предишния си живот - заповядайте да го обсъдим, вратата ми е широко отворена за дискутиране на нова информация.

И така - Смъртта! В крайна сметка не е толкова важно, че умираме. Какво толкова. Започваш нещо, правиш го за определен период и после свършва. Формула, която се прилага навсякъде, с всеки един процес - Начало-дейност-край! Елементарно. 

Но това, което е по-важно, е, че хората изпитват повече страх от това, което оставят или не оставят. Това е силата, която ги движи. Ние си мислим, че смъртта е тази, която ни е взела страха, но подсъзнателно има нещо по-дълбоко и това е егоистичната мисъл за делата, които сме поемали през жизнения си път.

Какво имам предвид. Хората имат работа, деца, семейство, роднини, приятели. Свикнали са да правят това, което са правили за много дълъг период от време. Били са опитомени(който е чел Малкият принц ще ме разбере, тези които не са - какво чакате! Прочетете го!) от тези обекти(хора, предмети, действия). И при най-малката промяна в нещо, повечето хора изпитват тъга, че това нещо го няма вече, че се е променило или общо казано - вече не е същото, както беше преди.

Хората не обичат промяната, да излизат от създаденото от тях убежище на навици. Защо ли? Защото им е коствало усилия да стигнат до там. Жертва ли са нещо - време, приятели, пари, за да стигнат до това състояние. И изведнъж нещо се променя и това, което хората виждат - е хвърлени изключително много ресурси за нещо, което вече не е същото. Малко са хората, които ще се замислят какво се случва всъщност. Новото по-добро ли е? Заслужава ли си или не? Ако да - защо да, ако не - защо не?

И да обобщя - Смъртта е промяна с изключително траен характер(религиозните хора, не оспорвайте точно сега. Вашите аргументи са обект на друг разговор)! Ето защо на Смъртта е приписано особено тежкото бреме да поема най-тежката присъда - да се страхуват от нея!

Това, което искам да кажа на хората е, че не трябва да се страхувате от Смъртта, а от това, че нищо не сте свършили в живота си!

Което ме навежда на мисълта, че трябва да си създам страха от това нищо-несвършване. Със смъртта ще се разберем, но какво ще се случи между сегашния момент и този на смърт - зависи само от нас!

И тук се сещам за един цитат от книжка на сър Тери Пратчет, който гласи горе-долу следното "Мъртъв ли съм? Не си спомням да видях целия ми живот да преминава пред погледа? НАПРОТИВ. ВИДЯ ГО. Кога? ОТ МОМЕНТА НА РАЖДАНЕТО ТИ ДО СЕГА!"

Интересно! Как обичам да разписвам и да ги говоря нещата...така се избистрят много повече :) Дерзайте!

...и нека всеки да си знае страховете...

Пътят е път...важното е да се ходи

Имаше нещо за планове, (Б)бог, смях... Е, за пореден път смятам да не повярвам в това иначе така богтворено същество - Бог :)

Имам право, това, което не е забранено било разрешено казвата злите езици. Не е забранено да НЕ вярвам в този там. Хм, зашо го обърнах на религия, като исках да говоря за нещата от живота...така се казваше този блог едно време.

Така де, времето. То си минава с нас или без нас. То нас имало ли ни е веднъж - ше ни има винаги. Ето доказателството. Аз не мога да знам дали през 243г е имало човек с черна брада, около 1,90 м. Но ако е имало то аз току-що изрових спомена за него на бял свят. Не е сигурно, че някой някога след n на брой години ще се сети за този блог, но има и такава възможност. Аз смятам да вярвам в това.

Ето - оВуйчих се за пореден път. Нямам идея дали съвсен случайно сестра ми е кръстила момченцето Радослав, но аз смятам да вярвам, че има нещо общо с мен. В крайна сметка всичко се свежда до вярване и убеждение. Теорията е само сух хляб. Сух, но все пак хляб и не трябва да се пренебрегва, а да се гарнира с нещо сочно(доматен сос), така че да се задоволи човек с така приготвената гозба. Какво му трябва на човек - да е жив! Всичко останало се оправя.

Ех ако можеха повече хора да го разберат това. Или пък може би те си го знаят, но не им харесва. Смята, че нещо щом го има - трябва да се използва...без да се замислят. Оф, лудница. Яко мисъл, яко цикъл.

Всеки има цел в живота, но не всеки има целева функция. Това са още няколко бита безполезно заето място. :)

Този пост се оказа като дипломна работа - много изписано и почти нищо казано. Лошото е, че това мога да го защитя, а дипломната работа дето написах(абе и нея мога) ама не съм над тия неща...знам ли кои са тия неща и къде е това над. Що не взема да си гледам работата и да поспя малко, че утре има какво да правя. Всеки ден има какво да правя. Всеки ден трябва да се прави нещо. Всеки момент на бездействие, лежане, ако не е ползотворна почивка си е време за оня дето духа. Има едни други ситуации, в които пак е за оня дето духа, ама и те са ползотворни...до някъде.

Та! Жив и здрав да съм :) И да си действам по желаните задачки си пожелавам, а желанието все повече да бъде. Да не спирам да се радвам на това, което ми се случва и да се усмихвам на всичко и всички. Имам си хубави дни пред мен - слънчеви и облачни, но са си мои. Ако пък ги споделя с още някого - идеално. Сега ги споделям с музичката на Балканджи, Исихия, Кайно йесно слонце и СМОЛМЕН! И един папатак на десния ми бицепс бе размазан...тежка му плесница. Песница беше използваната дума в "На изток от рая"

Лека нощ и покойни съниша Ростимире, да се наспиш.

Харесва ми да мисля за себе си, как иначе да помагам на другите, ако оставям себе си на последно място. От къде да дойде този порив...

Айде, заспивам :)
Гушкам се хахахахахахах, смях в залата

...И нека всеки знае себе си...

...to live is to die...

За някакъв период от време ми се случи да гледам два различно надъхващи филма. В единият филм, един човек разказва за силната си воля за живот независимо от всички трудности ("No arms, no legs, no worries" Nick Vuijcic), а от другата страна стои филм, в който се разказва историята на двама човека избрали точния момент, когато да умрат ("Terry Pratchett: Choosing to die"). И вдвата филма намерих изключително много смисъл, изключително много енергия и изключително много желание. Да, и двете страни имат своите доводи, имат своите слаби страни. Човек вярва в това, в което иска да вярва и защитава същата тази вяра. За него не би могло да съществува друг вариант, освен ако някой не успее да го убеди в нещо нещо различно.

Ето къде се замислям изключително много. Дали би бил скучно място, ако се правеха само нещата, които се знаеха, че трябва да са така. Дали ако аз знам, как разсъждава един човек и не му противореча, не се опитвам да го убедя в нещо, което аз знам, и така всички хора не се месят в живота на другите, защото не искат да нарушават блаженото спокойствие на хората, породено от мисълта им, че тяхната вяра е единствена, то тогава светът ще е наистина скучен и безличен. Ето защо в момента виждам как всеки се блъска в убежденията си, убежденията на другите, въпросите, знанието. Всичко, което по някакъв начин провокира въпроси, съмнения и спорове. Явно изборът е между спокоен и скучен живот и натоварен, но динамичен живот.

Лично аз до сега живеех с мисълта за спокойния и скучен живот, но след като се сблъсках с дилемата за избора за живота и смъртта се замислих и за дуализма на всичко, което ни заобикаля. Винаги има две, най-малко две страни. Не съм си играл да го изследвам този въпрос, но имам странното чувство, че ако се помъчи човек да направи разбор на всички противоречия, то би достигнал наистина и само да дуалистичния характер на споровете. Имам чувството, че винаги нещата се свеждат до две. За да просъществува един спор като такъв, НДУ е да има две мнения. Това е недоказано и напълно оспоримо...

Странни същества сме, съм. Не успях да скоча във вода една скала висока 4 метра, мисля си да се хвърля от мост висок 120 метра разчитайки и най-вече вярвайки, че животът ми ще бъде опазен от едно еластично въже. Вярата прави хората истински силни, глупаво силни понякога. Ако има нещо, което днес е вярно, то то е, че вярата е в основата на всичко. Няма нещо, което да стои над вярата. Явно това е единствената движителна сила...хм, а кое поражда вярарта? Хахахах, пораждане на дуализъм...няма да коментирам. Аз вярвам, че вярата е основното нещо, каращо хората, за други същества не смея да твърдя, да извършват така наречените геройски постъпки, пренебрегвайки много от вярванията си. Вярата изключва вярята...интересно се заформя. Явно има нещо и над вярата...

Както и да е, не ми е вечер за толкова дълбоки размисли. Пак, че стигнах до тук...доволен съм. Но какво от това? Какво трябва да направя сега? Да продължа ли да вярвам в това, което вярвам, въпреки че не е било това, което съм очаквал? Ха! Очакванията...смятам да напиша трактат за очакванията... Не мога да разчитам на това, че едно очакване не се е оказало истина, че не се е сбъднало, не е станало реалност.

Постоянно се боря с желанието за промяна и желанието да продължа с това, което имам. Реално, ако човек търси - ще намери! Но до кога да продължава да търси? Дали да го нарече търсене? Дали да не го окачестви като период на промяна? Време, в което се случва нещо, преди да започне да се случва нещо друго? До кога психически може да издържи промяната? Може ли да живее при вечно изменящи се параметри на живота? Не че животът представлява една константа..хахахах. Ясно е, че всичко се променя, но до колко? Имаме ли избор да контролираме промените или поне до някаква степен. Да, мисля, че имаме. Но можем ли да се контролираме постоянно, да сме в течение на всичко, което ни се случва и да не изпадаме в състояние на безтегловност, в което не осъзнаваме до къде сме стигнали и до колко сме се променили. Да забравим, че се следим, да ни писне да се следим...

Избираме, действаме и разбираме...

Няма формула за живота. Няма формула за ежедневието. Няма нищо сигурно. Няма как да определиш какво те очаква, а и дали някой наистина би искал това. Всичко е въпрос на възприемане - как ще реагира личността при определени условия. Как ще възприемеш промяната. Дали ще мога да вникна в промяната, да я разбера, да я осмисля и да я приема или да се опитам да я променя. Да променя промяната...това е един последователен процес, който се случва постоянно. Всяка една промяна е на база предишна такава.

И в крайна сметка какво да правя...имам избор, решавам и го правя. Решавам на база усещания, вярвания. О, да, пак вярата. Желание. Какво искам? От какво е продиктувано това желание?

Всичко води към личността. Know thyself!

...И нека всеки да се самоопознае и да си знае мястото...

Всички сме пътници...

Така е! Всеки пътува за някъде, размиват се хората, гонят се и все не им харесва където са. Подобна е идеята на Малкият принц. Но в крайна сметка всички отиват на едно място. Това е спорен въпрос, защото няма кой да го докаже. Но въпреки това можем да си представяме къде е това място и какво представлява.

Още един мой много близък човек е пристигнал там...и за пореден път се убеждавам, че всички действия стават така, както трябва, а не така, както искаме. Идеята е да искаме това, което трябва да стане и ще сме доволни. След много години на неактивно търсене, се срещнах с Дядо Младен преди година и имахме една красива среща, дори и била тя за малко. времето е относително - винаги го измерваме спрямо действията, които вършим. Ту времето лети, ту пък ни се струва, че въобще не минава - възрастните хора са странни. И вчера разбрах, че сме били едни от последните хора, срещнали се с Дядо Младен... Радвам се, че така се е получило и след много години успях да го видя. Пълната луна не беше достатъчна, но сега само тя остана. Това е обвързването ми е Дядо Младен - винаги е си спомням за него, когато видя пълната луна!

За съжаление напоследък започнах да губя много ценни хора в моя живот. Гледам да не обръщам внимание, но разумът е нещо, което не позволява на човек да пренебрегва фактите. За радост мисълта е много гъвкава и е деформируема. Като по този начин човек би могъл да се напасва според ситуацията така, че да се чувства добре...трудно, но не и неизпълнимо!

От тук натаък каквото и да стане - ще е това, което трябва...останалото е мрак :) ONLY THE BRAVE

...И нека всеки да си знае мястото...

Не скоростта убива, а спирането...

В общи линии няма значение дали ще се движиш с превишена скорост, поне не в личен план, за законите е ясно, значение придобива скоростта тогава, когато се наложи да бъде прекратено движението. Има случаи, когато тази скорост, която представлява някакъв енергиен заряд, бъде изразходван в малки количества и постоянно до пълното отнемане на това количество енергия. В един друг случай, енергията от скоростта се освобождава моментно и взривоподобно. Това е като да взривиш стотина малки бомбички или да запалиш една шашка динамит. Резултатът от моментното освобождаване на енергията може да бъде катастрофален. Явно е, че след толкова много движение и толкова много път, се е натрупало огромно количество енергия, което за съжеление не бе възможно да се освободи постепенно с гаснещи темпове, а тази енергия бе освободена с няколко огромни взрива отразяващи се върху живота на група хора. И като всяка една катастрофа последствията са катастрофални. Опусушени човешки животи, материални щети, отпечатъци за цял живот...

За радост положителното в една катастрофа, при която няма човешки жертви, освен положителния заряд, е и фактът, че можеш да започнеш отначало. Като една игра, в която си въвел код за безсмъртие - GAME OVER и продължаваш отначало. Но този път имаш едно, две, три и повече на ум. Това е опитът. В една книжка, която чета в момента - "Възхвала на глупостта" от Еразъм Ротердамски, се казва, че глупавите и невежите живеят най-спокойно. те са необезпокоявани от знанието и мисълта. И има голяма доза реалност в това. Всеки човек, който е посегнал към шишенцата с разсъждение, размисъл, анализ, осъзнаване, смесил е съставките и е поел така забърканата сме си е причинявал голяма доза страдания и болка.

За пореден път се убеждавам, че единственият критерии за разбиране на хората, за осъзнаване на тяхното мислене и техните действия е времето. Това е така, защото след време ще мисля по друг начин относно казаните днес от мен неща. Времето е фактор влияещ на всичко и можеби основен...поне според мен.

За пореден път избягах от линията на размисъл, която мислех, че съм подхванал. Изгубих нишката на мислите си и се разпрострях в една безобразна паяжина от мисли - безформена и несвързана, която не би издържала нито едно съмнение в нея. Така изплетените мисли за безсмислени, за това отивам да структурирам информацията на друго място...

...И нека всеки да си знае скоростта...

Отново пропуших...

за мое голямо съжаление, но поради стечение на много обстоятелства(ако се вгледаме в началото на всяко ново събитие то винаги може да бъде сързано с безкраен брой причини) се налага да поглъщам голямо количество от тютюневия дим всеки ден и така вече активно поглъщам тютюнев дим. Реално погледнато - е пасивно, но активно го поемам. Намирам се в атмосфера на обилно димоизлъчване, високо токсична среда, димна завеса...спирам с метафорите. Работната ми атмосфера налага да бъда покрай хора, непрестанно употребяващи цигари, което на мен ми се отразява някак неприятно. Не мога да разбера, защо всичко казват, че е по-лошо да си пасивен пушач, защото те поглъщали дима на активните пушачи. Аз смятам, че от гледна точка на поглъщане, активните поглъщат 1. Изсмукания от цигарите дим; 2. Изпуснатия от тях дим примесен с СО2 и 3. Дима отделян от цигарите в стационарен режим на работа(свободно димящи).

Но както и да е, темата е дискутирана многократно. Идеята е, че за пушачите атмосферата на околната среда не е много зависима от количеството дим намиращо се в нея, докато за мен е жизнено важно количеството на тютюнев дим да клони към 0 или поне да бъде проветрявано, за намаляването му. Това е по простата причина, че не искам да привиквам към това състояние. Не че не мога да се справя с него, но просто не искам да бъде така. И се радвам, че имам това право и смятам да се възползвам от него...как? Това още не знам, но съм на път да разбера.

На никого не пожелавам това. Опитвам се да измисля социален експеримент за пушачи, за да разберат какво е да се намираш в среда, в която постоянно имаш дразнител. Нещо, което те разсейва постоянно, причинява главоболие, сълзене на очите, омирисва всичките ти дрехи, и(аз не съм го доказал, но има хора, които най-вероятно са го направили) - води до различни заболявания. За сега съм се спрял на варианта с поставянето на пушачите под постоянно въздействие на силен аромат, който те не понасят. Но за сега този проект го оставям в сферата на разработките...в бъдеще може да се окаже нещо интересно :)

Дерзайте пушачи - дните ви са преброени! ...както и на всички непушачи... хахахха Шегувам се :) Пушете си цигарите...кой каквото прави - на себе си го прави. Това го бях прочел в един комикс още като дете...


...И нека вски да си знае чъздуха, който поглъща...

П.С. Току-що ми хрумна, че пушачите може да са причинителите за разпадането на озоновия слой! Хахаха, трябва да се пробвам да пласирам тази идея, може и да се получи нещо успешно :) гегегегеге